ЗA ЛЕШОЯДИТЕ
и хората

Малвина Болярска

Големият белоглав лешояд пореше въздуха. Малкото се опитваше да не изостава, но вече уморено писукаше зад опашката му “Още колко, много ли остава, кога ще стигнем, колко маха още, много ли, стигнахме ли, стигнахме ли, кога ще стигнем?”. Големият лешояд не отговори нищо, само въздъхна и започна спускане.

Двамата кацнаха в центъра на бетонна площадка, а малкото се претъркули и тупна в един от безбройните кратери, които дъждовните води бяха изровили за месец след последния ремонт. Дядо му въздъхна отново и му помогна да излезе. Малкото се огледа наоколо. Всичко беше сиво, нямаше нито едно дърво. Само клетки, в които мърдаха някакви двукраки същества.

“Уха, какво е това грозно място”, възторжено изписука лешоядчето.
“В ада ли сме вече, а, а, а, дядо?”, пърхаше наоколо то.
“Нещо такова, нещо такова…”, умислено отговърна старият. И обиколката започна.

Пред първата клетка имаше табела с надпис Pustiniacus Simplisicus. Вътре мъж със странни обувки, изплетени от въже, седеше пред стар телевизор и крещеше “Тоо Марсело ебати пустиняка… замина ми хикса…”.

Лешоядчето засрича текста на табелата: “Естествен хабитат: Северозападна България. Храни се с печен слънчоглед и гроздова. Устойчива, примитивна форма на живот.” След това наклони озадачено главата си на една страна и попита: “Дядо, а каква е тази странна машина в дъното на клетката, дето бълбука”.
“Казан за ракия!”
“А тая музика каква е…”, не мирясваше малкият.
“Миле Китич, дядовото, Миле Китич…”, умърлушено пророни старият и го поведе към следващата клетка с табела.

Лешоядчето заподскача въодушевено: “Дядо, дядо, знам какво е това животно, няма нужда да чета табелата… ТОВА Е ЗЕБРА!”, с гордост обяви то.
“Не, не е…”, кротко рече дядото.
“Е, как не е… черно-бели са, имат РАЙЕТА… а женската има огрооооомни бърни?!!! Значи са зебри!”
Дядо му нищо не каза. Само го побутна с големия с клюн към надписа.
“Batka Burgos Maniak. Естествен хабитат: Бургаски влажни зони. През летния сезон колонията се концентрира в ареала на Капанити. Предпочитана храна: чернокоп и странджанки. Отличителна окраска – Адидас.”
“Значи не са зебри.”, разочаровано отрони дребното.
“Не са…”.
“А защо има малки дисаги…”
“Не са дисаги… диагоналка се казва…”
“А, защо нищо не правят, само седят на тази масичка пред празни чаши от кафе и ни гледат лошо?”
“Не знам, дядовото, може да си мислят, че са на главната…”
“А кое е главната?”
“Трудно е да се каже…”, замислено пророни дъртият лешояд и продължи напред.

До следващата клетка се стигаше по нещо като мост, който обаче беше блокиран от пътна техника. Наложи се да прелетят до табелата Odesos Averus. На нея пишеше Естествен хабитат: Варна. Някой с черен маркер обаче беше добавил „Морската столица“. Някой пък го беше задраска с червено и беше написал „Пристанище на Шумен“! Имаше и текст в курсив: Експонатът е собственост на ТИМ.

„Кой е Тим? И защо вътре е пълно с пластмасови палми? И защо едната женска е толкова страшна и кафява и души мъжкия, а младата лази и повтаря „Яката дупара, яката дупара“… Какво е яка дупара, дядо…?”
“Не знам, дядовото, не знам…”, пророни старият лешояд и закри очите на малкото с крилото си.

Пред следващата клетка имаше пластмасова японска вишна, обсипана с кристали “Сваровски”, паркирано на три инвалидни места Мазерати, а на решетките светеше надпис “Маринела Палас”. Табелата пък гласеше Philipopolis Mainar. Обитава тепета, чалготеки, амфитеатри, панаирни площи, но може бързо и агресивно да разширява естествения си хабитат. Отличава се със способност за специфична всесезонна хибернация, позната с термина “Айляк”. Респектирани и заслепени от разкоша, лешоядите притихнаха за миг и после продължиха към следващата клетка.

След 8 часа чакане на опашка с десетки тирове, лешоядчето най-сетне прочете “Mamaligaris Danubia. Ареал на обитаниe: крайречен. Предпочитана храна: царевични продукти, джиджи папа, кайсиева ракия.” От радиоточката звучеше дунавско хоро, а двуногото редеше бутилки с олио и перилни препарарати и с лукава физиономия надписваше етикети с цени на румънски. Лешоядчето се лепна за решетките.
“Дядо, дядо, а какво е това другото животно, по-големичкото, в дъното на клетката?”
“Това е комар, пиленцето ми, комар… тихо да не го събудим”, обясни старият лешояд и побърза да се отдалечат на безопасно разстояние.

От следващата клетка се носеще страшна врява – кларинети, тъпани, акордеон и много гласове. Всички животни се бяха събрали около маса с храна и безброй празни бутилки. Няколко мъжки екземпляра пееха с пълно гърло: “Ако умра ил загина, не мой да ме жалитеееее”, един беше опрял чело в масата и ридаеше шумно, а двама крещяха на неразбираем език и се опитваха да се заколят с брадви. “Psychopatus Macedonika”, прочете малкото лешоядче на табелата, оплискана с кръв и червено вино. С едно от двете беше издраскан и надписът на стената „Македония е наша!“ точно над табелата Kabinkov Lift.

По-шумно беше само в съседната клетка. Тя беше най-голямата, но и най-претъпканата от всичките. Лешоядчето не можа да преброи екземплярите в нея, които бяха натъпкани на няколко етажа. Пространството отпред приличаше на бунище, защото всички изхвърляха боклуци в найлонови торбички през решетките. Peganus Capital, възникнал след мащабна миграция и междувидово кръстосване на представители на популации от разлини ареали. В резултат естествените обитатели Kopeldakus Sophistica са почти претопени. Хабитат: подножието на Витоша, но малка част от тях достигат до самата планина. Наличие на критично висока концентрация в ограничен брой точки, наречени молове. За няколко секунди малкото лешоядче остана зяпнало с отворена човчица, а след това се закашля пристъпно от черния дим, който бълваше огромна машина с насочени към клеткатата въздуховоди.
“Дядо, за какво е цялата тая пушилка…”, на пресекулки попита то, докато се мъчеше да си поеме въздух.
“Машина за фини прахови частици, дядовото, този вид е свикнал да живее в такава среда…”, обясни старият и побърза да го измъкне от смога.

Двамата се озоваха пред последната клетка с надпис Кresna Mortalis. Нямаше повече обяснения. Само предупредителна картинка с череп и кости. На пода й се въргаляше самотен екземпляр. Той се гърчеше отчаяно в локва от собствените си екскременти и надаваше предсмъртни стонове.
“А това кой е? Казва се Кресна, защото крещи ли? Какво му е”, попита стреснато малкият.
“Това е най-опасното същество.”
“Но то страда, да му помогнем…”, помоли тъжно лешоядчето.
“Никой не може да му помогне, чедо. Никой. То е мъртво много отдавна. Мъртво отвътре. Отровено…”
“Но кой го е отровил? Защо?”
“То само се е отровило. С глупост. С омраза. С лошотия. Тая отрова тече в кръвта му, идва от него самото. Затова никой не може да му помогне, чедо… никой”, въздъхна старият лешояд и подкара малкото да си ходят.

Двете птици се вдигнаха високо в небето. Скоро сивата бетонна площадка с клетките се превърна в далечно петно, а после изчезна съвсем от погледа. Въздухът стана някак лек и чист, а под тях се ширнаха зелени гори, заснежени върхове с кристални езера. Дядото летеше напред, а малкото ситнеше зад него.
“Дядо, дядо, а сега къде отиваме, много ли остава, кога ще стигнем…”, писукаше тънкото гласче.
“Връщаме се в рая, чедо, в рая… виж колко е красиво…”, рече старият, а пред тях, някъде на Запад, слънцето заслиза към хоризонта.

One comment

  1. Жалко е ,понякога дори боли,но и аз виждам България в този и облик.А най-жалкото е ,че всяко мое завръщане става все по-кратко,все по-не чакано,а картината все по-цветна.Иска ми се да съм патриот,родолюбец,да има защо да се върна,искам да се гордея с Българския си произход,но…ми е все по-трудно.Тъжно нали .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *