УЧИТЕЛЯТ НА МОЕТО ДЕТЕ
Г-жа Магдалена Маркова

Р. Савова

Представи си, че отново си дете. Ходиш на училище, което е добре, защото там има и други деца. Вярно, училището е малко безлично, доста изморително и не е много ясно защо изобщо трябва да ги учиш тези синуси и косинуси!
А сега затвори очи, отпусни се и си представи, че си в час с любимия си учител. Как изглежда той ли? Слънчев е. Увлекателено разказва. Кара те да искаш да чуеш още, и още… Дава ти крилe и му вярваш, че можеш да се научиш да летиш. Също като него.
Няма такива учители?
Грешиш, има!
Точно такъв е учителят на моя син в литературен клуб Касталия към ОДК, гр. Варна. Това е място, където децата се чувстват уютно като у дома си. Тук общуват помежду си и говорят един и същ език. В клуба идват с огромно желание. Пишат, творят, общуват, печелят конкурси. Учат се с думи и въображение да изразяват вътрешния си свят. И всичко това се случва под крилото на техния ментор, г-жа Магдалена Маркова. „Ментор“ ѝ подхожда повече, защото тя успява да даде на всяко дете точно това, от което то има нужда. Тук децата не са част от една матрица. Познавайки ги добре, тя успява да съхрани и развие тяхната индивидуалност.
Клубът съществува вече 21 години. Много от децата отдавна не са деца, пръснати са по света, но продължават да са част от това общество. Каквато и професия да са си избрали, не спират да пишат. В годишния алманах, който клубът издава, има произведения както на най-мъничките, така и на онези, порасналите, които не могат да се разделят с клуба и ментора си.
Дни преди издаването на Алманах „Касталия“ 2018 разговарям с г-жа Маркова. Все се чудя с какво е по-различна от останалите преподаватели и защо децата са готови да стоят в клуба 24/7? Защо нямат търпение да ѝ споделят трепетите си? И не може ли всички учители да са като нея?

Как се работи с деца творци? По-различни ли са?

И да, и не. Те са по-чувствителни от другите, раними са и често пъти по-неуверени в себе си, защото и мечтите им са по-големи, следователно изискванията  към самите тях са по-строги и не са убедени, че са в състояние да ги покрият. В същото време са като останалите – слънчеви, палави, любопитни…

За какво пишат децата?

За всичко, което ги заобикаля. Те не остават безразлични към злободневните проблеми и ги отразяват, но това, което отличава творците във всички времена, е, че се интересуват от вечните общочовешки въпроси за любовта, смисъла на живота, вечността. Като варненци, често морето е тяхна муза, природата и опазването ѝ. Всъщност, всичко, което е важно за съвременния човек.

Как се гради доверие между учител и деца?

Със изслушване. Често пъти децата са заобиколени от любящо и загрижено семейство, добри учители в училище, но всички са много забързани, просто нямат време и търпение да спрат и да изслушат това, което детето има желание да сподели или да потърси съвет. Тъй като при нас занятията не са строго подредени по минути, а и групите са значително по-малки, отколкото в училище, имаме възможност да обърнем повече внимание на всяко дете. А те имат голяма нужда от по-възрастни приятели, с които да поговорят и без да се притесняват, че ще им се присмиват или порицават, те могат да ни попитат за всичко, което ги вълнува, независимо дали има връзка с конкретното занимание. Да не говорим, че литературата е толкова необятна, че тя е обърнала внимание на почти всички въпроси, които могат да им хрумнат.

Защо тук, в клуба, децата пишат с голямо желание, а в училище правят всичко насила, само защото трябва?

Отговорът се съдържа в самия ти въпрос. Пишат, защото те искат да го направят. Не се опитват да изпълнят задължение към мен, а имат какво да кажат по някакъв въпрос и това е техният начин да го направят. Никога не задължавам децата да пишат по една конкретна тема. Винаги има поне 4-5, а понякога и повече предстоящи конкурси. Давам целия наличен списък за момента и им предоставям възможност сами да преценят коя тема им допада и искат за пишат по нея. Ако нищо от предложеното не ги вълнува, предлагам да пишат на свободна тема, а ако нямат вдъхновение, ги оставям просто да си общуват. За мен това не е изгубено време, дори на пръв поглед да не правят нищо сериозно в часа. В клуба се събират деца от втори до дванадесети клас, от почти всички училища на Варна. Те имат какво да си кажат, да споделят мисли, да се опознаят. В непринудена обстановка са им хрумвали най-интересните идеи.

Как обясняваш на едно дете, че това, което е написало не е достатъчно добро, без да го демотивираш? И без да ти се сърди?

Това е първата уговорка, която правя с едно дете, щом дойде в клуба. Казвам му, че всички останали ще се възхищават на произведенията му, защото го харесват или за да му се харесат, независимо дали творбата му е достатъчно добра. А ние се събираме, за да се учим и усъвършенстваме, да ставаме по-добри. Затова трябва да си посочваме грешките и точно това е моята работа. Ако аз не казвам къде са сбъркали и не подсказвам как могат да си редактират текстовете, значи нямат нужда от мен. Уговаряме се, че ще бъда лошият критик и че няма да ми се сърдят (аз не пиша оценки) и те се съгласяват. Винаги. До сега не си спомням някой да ми се е обидил, че съм разкритикувала текста му. Но, преди да направя забележка, първо ще посоча всички достойнства на написаното и едва тогава стигам до грешките. И в най-несъвършения текст има нещо, което си струва да се похвали.

Кога един учител губи вниманието на децата?

Когато започне за се приема твърде на сериозно и те усетят, че всъщност учителят не се интересува от това, което правят в момента, а просто си изпълнява задълженията, като си изговаря материала. Децата са грамотни и те сами могат да ги го прочетат отнякъде. Много добре разбират кога се стремиш да ги научиш на нещо или просто механично си вършиш работата, без да влагаш сърце.

Кое е най-слабото място на бъларското училище?

Едва ли аз съм човекът, който може да постави точната диагноза, тъй като не съм работила в училище. Колегите в системата на средното образование могат да кажат най-добре, но според мен най-големият проблем е огромното количество информация, която е натъпкана в учебниците. Това неистово препускане по материала, без да има време да се осмисли и приложи наученото, е напълно безсмислено губене на времето и усилията на децата. Понякога се изумявам от пропуските в елементарната им обща култура, която моето поколение е натрупала именно в училище и все още помним това, което сме учили преди повече от 40 години. И сега го учат, но след месец вече изобщо нямат спомен за него.

Защо според теб днешните деца не обичат да четат?

Не бих казала, че не четат. Просто не четат тези книги, които ние сме чели. И по мое време имаше такива, които не обичаха да четат. Те и сега сигурно не отварят книга, по-дебела от вестника. Виж колко много книги се издават днес, на какви високи цени се продават и все пак издателствата се самоиздържат. Следователно има читатели. Има и безброй сайтове и блогове, които са общодостъпни за четене. Според мен децата четат, но не и класика. Това наистина е жалко, защото тези текстове са проверени от времето и най-важното – възпитават и формират ценностна система. За модната (не казвам модерната) литература не съм сигурна какво точно възпитава.

Какво вълнува съвременния тийнейджър?

Всичко онова, което е вълнувало тийнейджърите и по мое, и по твое, пък и по всяко време – взаимоотношенията между хората, в семейството, с учителите, с приятелите. Несъмнено – опасна възраст, защото тогава падат розовите очила и разочарованията следват едно след друго. Изведнъж разбират, че родителите не могат всичко, значи не могат нищо. Учителите не знаели всичко? Така ли? Ясно – значи нищо не знаят! И т.н. Приятелите не покриват всички критерии, понякога са съперници в любовта… Ами колко са неуверени всички тези хубави, умни деца! Непрекъснато се оглеждат в очите на другите, за да разберат какво да мислят за себе си. И това е най-големият им проблем. Те не смеят да се харесват.

Как децата описват любовта?

Преминават през всички гами. Много са сладки най-малките. Те са най-наясно с това, какво е любовта. Нямат колебания, защото все още нямат разочарования. За тях е еднакво важно да обичаш мама, татко, братче, куче, балета и цялото човечество. 12-13-годишните са влюбени в самата идея за любовта, а по-нататък вече става страшно. Там има много страдания, сълзи, скрити въздишки и категорични откази от бъдещи дълбоки чувства. Стигнат ли към 17-18 години, вече стават философи. Но важното е, че писането винаги им помага да преодолеят първите разочарования, любовни възторзи и страдания. Това е вид психотерапия, като техен психоаналитик е белият лист.

Представи си, че си дете. Какво искаш да бъде ежедневието ти?

Не знам точно какво, но все си мисля, че ще искам да е динамично. Макар че се случва да се чудя на някои от „моите” деца как успяват да носят под една мишница толкова много „дини”. Всеки ден имат поне по 7 часа, за които трябва да се подготвят вкъщи. Ходят на уроци по език, по БЕЛ, по математика, на информатика, идват на клуб, но освен това я пеят, я танцуват или са на друга школа. През седмица са на някоя олимпиада и намират време за творческо писане! Не съм сигурна, че бих издържала на подобен режим.

Когато беше тийнейджър, каква искаше да станеш?

Исках да стана актриса. По мое време имаше един канал по телевизията и ходенето на театър и кино беше хит. Но не бих казала, че тази мечта е била цел, по-скоро беше в сферата на добрите пожелания. Затова никога не съм кандидатствала в НАТФИЗ, която тогава се казваше ВИТИЗ, а завърших ИКПК, което отговаря на днешен колеж и имам правоспособност за ръководител на самодеен театрален колектив. Но така се стекоха обстоятелствата, че никога не успях да работя по тази специалност.

А сега, каква искаш да бъдеш?

Точно това, което съм от 21 години – учител по литературно творчество. И през ум не ми е минавало, че ще се занимавам с това, но ето че постепенно намерих своето място и тази работа ми носи удовлетворение всеки ден.

Ако можеше да се срещнеш с велик писател от миналото, кой щеше да е той?

Ако имах тази възможност, бих искала да познавам отблизо Вера Мутафчиева. За мен тя е не само най-добрият български романист, но и изключително мъдър човек, от когото бих могла да науча много. Нейните книги са ми помогнали най-много да вникна в народопсихологията на българите с оглед на историята ни и отражението ѝ върху характера на народа ни.

Книгата, която те промени?

Джакомо Казанова казва: „Пази се от човек, който е прочел само една книга”. И е прав. Обичам да чета. Всеки ден, откакто съм се научила да чета. И всяка книга е допринесла за формирането ми като личност. Нищо драматично, нищо катастрофично. Но с всяка една книга, която е поставила за разглеждане важен проблем, с всяка една гледна точка на автор и герой, неусетно човек се променя. Достатъчно е да се замислиш върху решаването на засегнат житейски казус, заложен в дадено произведение и вече си изживял още един миг и си натрупал още един житейски урок.

Най-глупавите грешки на родителите?

Да приемат априори децата си като свое естествено продължение, без да държат сметка, че те са отделни личности, които имат може би различни представи за своето място в света.

А на учителите?

Ако не отчитат, че макар и по-малко на години, всяко дете е личност, която трябва да бъде уважавана и зачитана и с право на свое собствено мнение по всеки един въпрос. Дори и това мнение да е погрешно, дори и детето да не е в състояние аргументирано да го защити. Ако учителят успее със силата на доводите да го убеди, детето би се съгласило с него, но ако само от позицията на авторитета наложи мнението си, това непременно ще предизвика отрицателното отношение на ученика.

Трите най-разпространени заблуди за възпитанието на деца?

  • Че щом го обичаш, трябва да задоволяваш всичките му капризи.
  • Да възпитаваш у едно дете отрицание към всякакъв авторитет или институция. Ако то предварително знае, че той, даскалът е прост, образователната ни система е нула, че в „тая държава” нищо не може да се направи и т.н., ще пожънеш каквото си посял. Не можеш да очакваш, че детето ще ходи с желание на училище и ще учи, ако не си изградил отрано у него пиетет към училището и учителя. Не можеш да очакваш, че ще обича родината си, ако си му казал, че в нея нищо не става. Преди Ботев и Левски да му стават примери за подражание, родителите са образецът, който децата следват и на когото имат доверие.
  • Че едно дете трябва да има отлични оценки по всички предмети. Винаги има нещо съмнително в това да си добър във всяка област. Аз лично не познавам такива хора в реалния живот. А ти?

Броила ли си колко награди има клубът през изминалите 21 години?

Всъщност, опитвала съм се, но не мога да го направя, защото през първите години никъде не отчитахме постиженията си. На малка част от грамотите имам копия, но далеч не на всички. През последните десетина години средно сме печелили по 100-150 награди годишно. Миналата година бяха над 170. От октомври 2017 до сега прехвърлихме сто и чакаме още резултати… Значи, вече не говорим за стотици, а за повече от 1000 – със сигурност. Знам, че печеленето на награди не бива да бъде самоцел. Но истината е, че това е голям стимул за децата. Всеки творец търси своята публика. Ако са на сцена, ще ги мотивират аплодисментите. Но колко време можеш да пишеш и да нямаш обратна връзка с читателите си? Затова ги насърчавам да участват в конкурси. За нас те са външното ни оценяване.

Ако зависи от теб, какво най-напред би променила в образователната система?

Излишното теоритизиране. Всяко знание трябва да има приложение. Да вземем литературата, все пак сфера, която ми е по-близка. За мен е абсолютно непонятно защо един ученик трябва с точност да знае рождената дата на даден автор и точно в кое село се е родил. Какво значение има дали е роден например на 22 септември, а не на 11 май? Дали е в Синеморец или в Златна Панега? За мен е важно да се знае в какви среди се е движил, кои автори са оказали влияние върху него, в каква историческа обстановка се е формирал, какъв е неговият естетически идеал? Това е, което определя проблематиката в творчеството му и по-важното – какви общочовешки проблеми поставя и какви отговори им дава. Какъв е неговият принос в литературата и кое го прави достоен да влезе в учебната програма. Да се прави паралел между отделните изучавани автори и да се разсъждава над аргументите им. Това ще помогне на учениците не толкова да знаят в конкретното произведение какво е станало, колкото да са подготвени за собствения си живот, който може да им поднесе подобен казус. Ако те вече са разсъждавали върху него, разисквали са различни подходи и решения, много бързо биха се ориентирали и отреагирали адекватно в сходна житейска ситуация. И това важи за всяка една област на познанието.

 

На 22 април, 11.00 ч. в Пленарна зала на Община Варна ще се проведе представянето на годишното издание на алманах „Касталия“- 2018. Вратите са отворени за всички, които искат да празнуват заедно с младите творци.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *