СКОК

от Анна Нарцис

Рови дълбоко, колкото можеш по-надолу, без да си почиваш. Не спирай за миг дори. Работи. Дълбай. Копай с каквото имаш, ако нямаш нищо, рови с ръце, с крака, с глава. Копай, докато имаш сили или докато някой ти каже да спреш да копаеш.

Но ти пак не спирай, дори да ти кажат да спреш. Рови, докато стигнеш до дъното на тази работа с копането. Докато изровиш имане, с което можеш да смаеш целия свят.

И тогава скочи на дъното на изкопаното. Подскачай там, докато не ти остане сила и не паднеш по очи в калта или каквото има там долу. Докато не останеш без дъх, без нито една свободна за цигара клетка. Тогава ще дойда аз, ще те хвана за косата, ще те изтегля нагоре и ще те накарам да ми разкажеш.

Обикалям и търся такива като теб. Чакам по цели дни, докато стигнат до долния край на вселената. Някои се изморяват отегчително бързо. От тях нищо не мога да науча и ги оставям. Но за теб знам, че ще слезеш дълбоко, ще ти останат сили и ще ми кажеш какво си видял. Защото не си стиснат. Очите ти се присвиват и ме питаш как съм станал толкова жесток и не те оставям да си починеш, след като виждам, че си изтощен. Шия одеало от чужди спомени, а твоите са ми много необходими.

Имам огромен джоб и в него го нося това платно, по което пиша, рисувам и даже плета. Понякога направо зашивам парчета от кожа. В нея живеят всички картини, покрай които си минал. Ти не знаеш колко неща си видял, докато не ми разкажеш за тях. Тогава разбираш и искаш да ги запазиш, но вече са мои.

Дълго деляхме един апартамент. Сменихме се поколения там. Известно време живеехме заедно, а след това едните завитаха във въздуха. Този апартамент сега целият е изкорубен и вътре има едно куче. Много се радвам, че отново мога да ти разказвам и искам да ти кажа за него. То е голямо и с някои хора – злобно, но мен ме харесва. Сигурно, защото аз също го харесвам и говоря с него, когато се срещнем. Кучето сега тича само сред развалините на стария ни живот, но това не е повод за тъга. Има компания във въздуха, която го съпровожда и следи дали е с изрядно поведение там, където поне 50 години всички внимавахме за паркета.

Виждал ли си как се преобръща светът? Той има ос, нали знаеш? Върху нея се върти и когато едната му страна е добре изпечена, подава на огъня другата. В началото тя се разтапя, а после се връща и започва да хваща кора. Преди това, обаче, от стопената част се ражда нов свят. Изниква под другия и се протяга към него, за да стане мост между двата. По този мост вървя и най-често размишлявам. Не си мисли, че се радвам на чистия въздух. Пресмятам вероятностите за поява на интересни спомени в новия свят.

Когато я погребвахме, всички пееха. Вкъщи, събрани около масата, разказваха истории. Викала жените от село, намирала им работа, даже годеници понякога. Събираше хората, привличаше ги с червеното червило, беше душата на компанията и като такава, дори танцуваше по масите, когато настроението го изисква.

Майка й седеше до масата, смееше се и си говореше. Имало дете там и тя го виждаше, а аз оправях килима, когато другите нарочно го обръщаха. В някои случаи й навивахме будилника за посред обяд. Сплиташе на дълги плитки косите на тези от нас, които ги имаха и все се чудеше къде е това, което звъни. Ходеше до външната врата, отваряше я и гледаше има ли някой там, който звъни.

Нашите плитки после станаха къси и къдрави. Пуснахме ги да тичат на воля по главите ни и оттогава сме все недоволни, когато вали.

Прочети още от Анна в блога й

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *