МЪГЛА

Анна Нарцис (цък да прочетеш още в блога й)

Аз съм чудовище. Очи нямам, ушите ми отрязаха преди години. Оставиха ми опашката, да удрям с нея, да гоня духовете, които ми се изпречат или се изправят пред други. Имам огън. Гори в мен, особено вечер. Бродя през планините. Стъпвам с левия крак на един връх, с десния на друг и така се придвижвам. Навеждам се и прегръщам цели гори. Повдигам се на пръсти и загребвам част от небето.

Питаш ме това одеяло, дето все го нося с мен, за какво е. Лягам на пейката и се завивам с него. Не искам да гледам звездите, затова затварям очи и така постепенно заспивам. И моят сън идва на части. Първо добрата, която ме гали по бузата, след нея сестра й, която ми скубе косите и ме дърпа за опашката. Преди да си легна, се стоплям на печката, обувам три чифта чорапи и ги чакам двете да дойдат. Усещам ги как пристъпват една след друга. Побутват се, едната ме приближава, а другата прикляква до храсталака и тихичко пее.

Усмихвам се само с двата си зъба. Останалите опадаха, но не се страхувай, не съм грозен съвсем. Просто ще трябва да ме гледаш в ушите, когато говоря. Знам, че ще кажеш, че очи нямам, та да ги затварям, нито уши ми останаха, та да гледаш в тях. Измисли си ги. Аз така правя, когато съм в нужда да ги имам.

Всички се страхуват от мъглата. Аз от нея не се плаша. Влизам вътре с ножа, режа я, с опашката я рия, докато застене и лилавата й снага се свие на земята. Мога да съм жесток, но и добър съм бил. Така стана, че един ден започнах да я пазя. Мъглата. Тя има един коридор. Заставам пред него, държа я вътре, докато изстине съвсем и когато стане достатъчно студена, я пускам. Не съм назначен за тъмничар, само я наглеждам, когато започне да руши. Тогава й слагам каишката.

Мъглата беше полудяла доста време, преди аз да се появя. Кикотела се, най-явният признак на лудост и понеже си беше доста обикновена мъгла без въображение, по него я хванали, че е луда. Кикотела се, а когато спирала, разбирала колко е сама и започвала да плаче. Плачела и от краищата й се откъсвали парчета, а тя ги гонела и ги ритала. Ей затова я вързали и така дойдох аз.

Знаеха, че съм чудовище и се надяваха, че съм достатъчно грозен, та от грозотата ми да има полза за тази работа с мъглата. Обаче от мен тя полудяваше още повече. Когато съвсем не знаеше къде да се дене от щуротия, се разтрояваше или разпеторяваше. Все нечетен брой фигури правеше, а те всеки път се събираха по двойки и я оставяха сама. И тя побесняваше още повече.

Помниш ли как като малка заставаше пред огледалото, с часове се гледаше и изследваше лицето си? Мъглата правеше същото. Наблюдавах я тайно. Понякога тя ме виждаше, викаше ме да застана до нея пред огледалото и сравняваше своето лице с моето. Тогава беше най-щастлива, понеже аз не съм особено красив, нито чертите ми са съразмерни. Въпреки че ми плащаха малко, се радвах, когато й помагам.

Мъглата искаше да лети. Все повтаряше, че ако беше имала късмета да е облак, щеше да бъде на високото, да ме гледа оттам и да ме замеря с ягоди. Ходеше с глава, вдигната нагоре, броеше петната в небето, така че често се спъваше и падаше в дупки. Викаше ме, аз я вадех навън, а после тя продължаваше да върви до следващото пропадане.

Все ме молеше да я нося на рамене. Качвах я, а тя се опитваше да се издигне над главата ми, да полети, да погледне през очите на облаците или поне да ги дръпне за ушите. После слизаше рошава и усмихната на земята, пиехме чай и очите й блестяха. Тогава ми казваше, че е сигурна, че и моите очи блестят.

По тази причина ти казах преди, че можеш да ги видиш моите очи и уши, когато поискаш. Те идват неочаквано, заедно с щастието и бързо си отиват. Затова исках да те помоля за едно нещо – като ги забележиш следващия път, хвани ги здраво. Аз ще взема голямата игла, та да ги зашием, да не мърдат повече.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *